събота, 14 октомври 2017 г.

Коса на албинос



„Ходещ найлон – това съм аз”, мислеше си той, оглеждайки почти прозрачната си кожа на следобедното слънце. В тази констатация нямаше нищо горчиво или негативно, беше приел идеята, че няма да стане по-бял или черен от това, което е. На моменти се разглеждаше, сякаш е страничен наблюдател или иманяр, попаднал на находка. Днес беше един от тези моменти.
Докато вървеше бавно по тротоара, можеше да се наслади на залеза. Слънцето така и никога не му стана приятел. Кожата и очите му не го понасяха, а той точно затова го обичаше. Септемврийският вятър рошеше снежнобялата му коса, а светлината я правеше да изглежда като пламък върху главата му.
„Горящ найлон” – помисли си. Стана му забавно и се усмихна напълно неразбираемо за някои от уж разсеяните любопитни минувачи. А имаше дни, в които такива мисли не му бяха забавни. Като например времето в гимназията, когато съучениците му колекционираха паднали косми от косата му и обясняваха с кикот, че носят късмет. „Май трябваше да им кажа, че това важи за крайниците, не за косата. Или може би не” - помисли си отново и пак се усмихна. По китките му още стояха белезите от онези години.
Беше малък, беше отчаян, мразеше се, мразеше ги – смъртта не беше опция, а необходимост.
Спомни си как, когато кървеше обилно в банята, майка му влезе с трясък през заключената врата. Бледа почти колкото него, здраво стегна китките му с парцали, после хвана лицето му с ръце, вдигна го към своето и му каза почти шепнешком: „Ти си най-красивото нещо, което съм виждала. Ще ми отнемеш ли тази гледка?”. Прегърнала го на пода в банята, тя повтаряше тези думи отново и отново, докато линейката не дойде.

Тогава реши, че няма да й отнеме тази гледка. Реши да не бъде малък, отчаян, реши да не ги мрази. Едно нещо, обаче, не се промени. Мразеше себе си.
Не с онази омраза, която изгаря, а с тази тихата, равнодушната. Тя го караше да се поглежда всяка сутрин в огледалото и да си казва: „Добро утро, Каспър!”. Тя го караше да отбягва милата колежка от съседната сграда, да отбягва децата в парка, да не използва градския транспорт. Той никога не повярва на майка си, но я обичаше повече от смъртта.
Днес всъщност се навършваха три години, откакто тя отиде на Небето, за което толкова му говореше като дете. Странно колко добре се чувстваше въпреки датата. Пресече улицата, замислен над последните ѝ думи: „Един ден Бог ще ти покаже колко ценен си всъщност”. Той не вярваше в добрия Старец на небето. Но ако вярваше, със сигурност двамата нямаше да са в добри взаимоотношения. „Не може Той да е от вечността, а аз да съм на 30 години и да сме еднакво побелели”, шегуваше се често с колегите.
Тъкмо премина на другия тротоар, когато дочу нещо и то го спря.
„Коса на албинос. Това иска!”. Обърна се инстинктивно на дясно, а там стоеше жена с изпито лице, която разговаряше едва доловимо с мъж на средна възраст, пушещ нервно цигара.
Беше ги загледал, когато и двамата се обърнаха към него. Реши да извърне поглед разсеяно и да отмине, но чу как жената дотича до него.
„Вие сте албинос! – възкликна тя.
„Да?” – отвърна, мислейки си: „А вие имате набито око”.
„Синът ми мечтае да види албинос, вие можете ли да…”. Не успя да продължи мисълта си, защото той я прекъсна бързо:
„Госпожо, бързам, не мога да ви помогна”. Мислеше си да добави, че има още отворени музеи, ако искат да гледат експонати, но ѝ го спести. Обърна се и тъкмо направи две крачки, когато жената с пресипнал глас му каза: „Синът ми умира. Ей там, в онази болница на ъгъла. Мечтае да пипне косата на албинос”.

Не разбра как краката му го докараха до тази бяла стая с толкова много маркучета и машини. Две играчки бяха грижливо завити до една малка кестенява глава, едва подаваща се изпод белите чаршафи. „Теди, виж, господин Албинос дойде”, се чу гласът на майката, когата влязоха. Малкият Теди леко помръдна и отвори широко очи. Те се спряха точно на темето на господин Албинос. Бледите му устни се разтвориха в широка усмивка: „Може ли да ти пипна косата?”.
Една минута по-късно малката детска ръчичка продължаваше да си играе с косата му. Беше достатъчно странна ситуация, но той не се чувстваше нелепо. Сякаш някой друг галеше косата му, а не това петгодишно умиращо дете.
„Знаеш ли, че на Небето всички ангели имат коса като твоята? – каза изведнъж момченцето – Понякога си играя и с техните коси”. Той рязко вдигна поглед към тези две
тъмни очи, които го гледаха толкова искрено и с такъв интерес. Там нямаше насмешка, нямаше ирония, нямаше съжаление или осъждане. Когато се погледна в огледалото на следващата сутрин, се поздрави с „Добро утро, господин Албинос”.



събота, 10 юни 2017 г.

Страшно е, че плачем за глупости

Здрав си, но не си достатъчно висок или слаб, или красив. Имаш пари, но не достатъчно, че да отидеш на почивка. Имаш семейство, но съседите ви изглеждат по-щастливи, не се карат, имат и куче. Обичат те, но не е както ти искаш, или, който ти искаш. Работиш, но не те кефи колективът, шефът, парите, местоположението на работата. Слънчево е, ама е супер жегата. Вали сняг, но е голям студ. Единственото общо в тези изречения е съюзът "но".
Плачем за глупости, оплакваме се от глупости, страдаме за глупости, ядосваме се за глупости, обвиняваме за глупости, а най-голямата глупост е да имаш толкова много, и да си нещастен. 

П.С. Изреченията трябва да се четат наобратно.

вторник, 18 април 2017 г.

E, аз го казах

Никой не ти казва
кога трябва да спреш да спасяваш бездомни кучета, да се смееш, докато те заболи коремът, да тичаш бос по асфалта и да търсиш сенките на дърветата. Никой не ти казва точно кога трябва да спреш да се мокриш под летния дъжд, да си махнеш помощните колела, да замениш боичките с лак за нокти. Всички мълчат, когато мечтите ти стенат предсмъртно в теб, зловещо е на фона на тишината. Косата ти расте, номерът на обувките – също. Появява се втора цифра в годините, тънка резка до дясната вежда, белези по лактите, белези по ума ти. Никой не коментира неузнаваемото същество, в което се превръщаш, защото всъщност никой не те вижда. Очите им са обърнати в орбитите и гледат към собствените им рани, слушат стенанията на собствените си мечти. Всеки път, когато говорят за теб, всъщност виждат себе си. Това, за което хората говорят, са самите те.

Затова и никой не ти е казал, че всъщност не трябва да спираш да спасяваш бездомни кучета, да се смееш, докато те заболи коремът, да тичаш бос по асфалта и да търсиш сенките на дърветата. Дъждовните бани лятото са прекрасни, можеш да караш рикша, каруца, шейна, найлон по сняг. Не ти трябва лак по ноктите. Годините, бръчките, номерът на обувките са само понятия, които ние сме си измислили. Единствената ти грижа е душата ти, но никой не ти го казва. Е, аз го казах.

неделя, 12 февруари 2017 г.

Ew!

Обичам: сланина с чесън, да се оплаквам, странни прически, да съм сама, забила музика, миризма на стари дрехи, да ям грозно, да игнорирам хората на моменти, да мързелувам, комлименти, да си противореча;

Не обичам: джаз, планини, ювка, много мили хора, да поемам отговорност, комплименти, да пия от чужда бутилка, бира и кафе, ръкавици зимата, да чета, да имам маникюр, Хари Потър,
амбиция, стари филми;

Трудно е да обичаш истината, затова го има 14-ти февруари. Тогава никой не говори за сланина с чесън.

неделя, 20 ноември 2016 г.

Различното

Ще ги изгоня всичките, ще крещя истерично след тях, ще хвърлям камъни и прах, ще плюя, ще си скубя косите. Нека мислят, че съм луда, че съм звяр. И без това хората не разпознават нищо по-различно от цвета на собствената си козина, от следите на собствените си лапи. Дори да тичаш паралелно с тях, ще ти кажат, че си в грешната посока.
Затова не тичай с грешното стадо, не тичай със страхливците. Те бягат от паника, ти тичай от радост. Те обичат от самота, ти обичай въпреки себе си. Те се грижат само за своите си, ти се раздавай на другите. Те прощават, но не забравят, ти бъди с амнезия за грешките. Те се смеят на различното, ти бъди различното. Ти бъди различното!

неделя, 13 ноември 2016 г.

Къде е добрият Бог, когато ти трябва: Част първа

Една от най-неприятните човешки склонности за мен е самосъжалението. Може би защото го владея до съвършенство. Самосъжалението се отключва много лесно - с една разходка вечер в студа, слушайки някаква депресарска песен. Песента обикновено я включваш в трейлъра на драмата, която вече пишеш в главата си.

Защо съм с тези килограми, какъв е този широк нос, защо не ми благодариха, за това, което направих, как може само на мен да ми се случва. 

Докато стигнеш до:

Чуваш ли ме там горе, животът ми има ли смисъл, какво ще стане, ако си отида сега?

Ако бях Бог, бих си залепила един шамар. Той всъщност го направи тази вечер, по Неговия начин...
Облечена съм в зелено дебело яке, имам шапка, жилетка и блуза, нося гумени ботуши, за да не ми се мокрят краката - дъждовно е и е кучи студ. Слушам музика от новия  си телефон и вървя към топлата си квартира. И се самосъжалявам...Навсякъде около мен е осветено, приветливи кафенета, скъпарски ресторанти, весели хора. Към края на булеварда виждам три дечица да седят на една пейка, а около тях някакъв дим, Позагледах се и видях, че пушат заедно цигара.
Щях да отмина, но тъй като бях в драма-настроение, лесно усетих емоциите на загрижен човек.
Попитах ги дали мога да седна при тях и те ми направиха място. И трите бяха постигани като момчета. Най-голямото дете беше момиче на дванайсет, имаше по-малко момиче до нея, а най-малкият беше момченце на седем години.
Той допуши цигарата и я изгаси в пейката. Момичетата ми се усмихваха гордо, докато им обяснявах, че дробчетата им почерняват от дима и после ще дишат трудно. Разпитах ги за родителите им, казаха, че нямат. Е, по-късно излязоха с други твърдения. Реших, че това с цигарите им се струва модерно, и им казах, че всъшност не е. "А, како, ти пушила ли си?" Добре, че не бях.
Носовете им течаха така, както само - 5 градуса могат да го постигнат.
Поискаха ми пари, естествено. "Е, кажи ми как да ти дам пари, като виждам, че пушиш?" Отговорът беше: "Тогава ни купи нещо ти. Купи ни сок." Обикновено такива молби ме ядосват. Ако искаш нещо, трябва да е храна. И трябва да я оценяваш. Каква добра мисъл, де да можех да спазвам принципите, които искам да важат за другите.

Взех им напитките все пак. Три кенчета газирано. Толкова е достатъчно да накара три малки деца да те слушат за две минути. Минахме през темата за цигарите, за това, че е студено и трябва да се приберат, където живеят. Сигнахме и до Бог. "Вие знаете ли кой е Исус?"
"Да, Той много обича малките деца."
Той много обича малките деца. Малките замръзващи, безнадеждни, без бъдеще, изгубени деца. Малките оцеляващи, преждевременно пораснали български деца. Малките прекрасни лица, които един ден ще са красива стока, с която сами да си купуват сок и цигари. Трудно е да се повярва, нали? Къде е добрият Бог, когато ти трябва? Ами, може би не много далече.
Може би върви близо до някой, които се тревожи за глупости, дръпва му слушалката от ухото и прошепва: "Това, което съм ти дал, ще те радва повече, ако избереш да го споделиш".
Това, за което най-много обвиняваме Бог, е всъщност най-ценното качество, което Той ни е дал - свободната воля. Чудно ви е каква е връзката? Свободна воля е да нараниш човек, свободна воля е и да го обичаш. Ако махнеш първата част, значи изборът изчезва. Най-висшата форма на любов е тази, в която даваш пълна свобода на избор на другия. Избор да гради, избор да събаря. 
Вече не ми е толкова важно дали съм дебела или не. Знам, че това, което имам е дар, а подаръците трябва да се оценяват. 
Та, такъв е добрият Бог.

П.С. Благодаря Ти за квартирата!

сряда, 28 септември 2016 г.

Монолог

Разкъсваш топлата плът, издишаш кървава пара. Никога не си спирало да нападаш в моите гори, Разочарование. Години наред пращах стражи по поречието на реката, край изворите на живота. Чаках те сама скрита зад дърветата, затаила дъх, стискаща студената метална дръжка, но ... нищо. Ти причакваш там, където не те очакват. Хващаш слабите, пиеш от кръвта на наивните. Заблудените са твоята плячка. Ти си страхливец, Разочарование. Обичаш тъмнината и немощта. Ти печелиш от загубите и богатееш от бедността. Не съм виждала цвета на очите ти, но би трябвало да е сив. Моите очи са кафяви, само да знаеш. И гледат надалече.